Днес споделяме с вас страхотно гост ревю написано от Силвия (@sylvialeyne), която ни разказва за „Пушача“ на Мариам Петросян. Страхотно, защото пресъздава атмосферата в книгата отлично, без да издава прекалено много от нея. Какво друго чете Силвия можете да научите също и от Goodreads профила й.
Това е началото на руската поредица „Домът, в който…“ и първата творба, която ме срещна с Мариам Петросян. Честно казано, преди да я започна, знаех единствено, че е сравнявана не един път с „Повелителят на мухите“ и „Пилето“, а това на мен ми беше напълно достатъчно. Цялата история протича в огражденията на сиропиталище в покрайнините на града или известно просто като Домът. В сивите си, стари фасади той побира своите необикновени и причудливи обитатели. Сив и мрачен, с ръждиви мивки и падаща мазилка, в началото твърде хаотичен, а понякога плашещ, но най-вече жив. В него дишат децата със странни физиономии и тела, а стаите, благодарение на обитателите си, също дишат посвоему.
След бурята от неизвестни прякори, хвърлена ни от първите страници, бавно се влиза „в час“, но преминеш ли през тях, нещата започват да придобиват смисъл и значение. Първото, което става ясно е, че както героите, така и отделните помещения в Дома носят своите прякори – своите определения, родени от тяхната дейност и черти. Хубавото е, че на помощ ни се притичва последната страница, където имаме спомагателна таблица с групите и настоящите им членове. Като човек, който не помни и редовно прескача имената в книгите, мога да кажа, че доста често отгръщах на нея и борех неяснотите.
„Всичко започна с червените маратонки.“
Така прекрачваме прага на Дома. Гледаме през очите на момче, с прякор Пушача, позволил си в сивата, захабена среда на меки мокасини да обуе своите привличащи вниманието яркочервени маратонки. Навлечен с гнева на останалите Пушачът е отлъчен от своята образцова група на Фазаните и благодарение на неговото ново странстване в другите части на сиропиталището встъпваме в наблюдение на различните групички деца, едновременно разделящи и сблобяващи Дома, и прякорите, които ги съставляват. Впоследствие се запознаваме и с лицата зад тях, научаваме за техните неписани, но строго изградени правила и ограничения, тъй като всяка група си има такива, за изрисуваните стени, как и защо е нужно да се сдобиеш с амулет за предпазване и трупаните с години традиции за живота в една такава система.
И така, „Пушача“ определено носи нещо различно в себе си и не би допаднала на всеки. В моите очи обаче, Мариам Петросян се е справила страхотно с изграждането на атмосферата и ни развежда в този сив, скрит свят, където няма имена и истории преди Дома, а няма и след. Историите се градят и разпростират единствено в рамките на Дома. Става въпрос за тук и сега. Скачаш в една нова и напълно непонятна среда, с установен ред и структура, отначало твърде неясна и неприемлива, за да се впишеш, а външният свят, почти пренебрегнат, съществува като от време на време се пренася мислено по коридорите. Честно да си кажа през повечето време дори забравях, че става въпрос за деца в неравностойно положение. Героите са интересни и магнетични, странни и потайни, сложни и пълноценно изградени, те са самостоятелни и решени да водят собствени битки за традициите в Дома, който е всичко. Най ме зарадва обаче лекият начин, по който книгата проследява живота, приятелството и събитията около самите деца, не крие, но и разказва без да буди съжаление у читателя.
Сега, пишейки това, ме обзема желанието да хвана втората част от поредицата, където с появата на нови правила в Дома очакваме и нови герои!
Ако обичате да пишете ревюта и имате какво да споделите като впечатления от книга по ваш избор, можете да ни изпратите статия от тук.
